Когато търсиш любовта

Когато търсиш любовта,
И мислиш, че си я намерил
Огледай се и виж
Дали е тя или съня.
Ако тя е само лик,
Но без душа, ти нямаш нищо
Освен една лъжа!

1998 г.

––––––––––––––

Каква е тази сладка болка,
Дали боли ме или не…
Да страдаш е добре,
Не ти харесва?!
А любовта какво е…
Добър си, да, но страдаш.
Сърцето ледено е щастие!
То не гори!

1999 г.
––––––––––––––

Защо не вярвам в безразличието?
Не ме ли е обзело то?
Защо не идва и при мен?
Защо оставя ме да страдам?
То ми липсва,
Без него е жестока любовта.
Дали след време ще го търся?
Дали това не е моментно чувство?
Подвластно на слабостта?
Дали го искам повече от любовта?

1999 г.
––––––––––––––

Любовта е море.
Морето е вълни,
За жалост може би.
Не, без тях никога не ще разберем
Колко е красиво морето.
Спокойствието на летния бриз,
С него разбираме,
Че вълнението е спомен!
Споменът е богатство,
Той е учител, най-мъдрият,
Най-старият, но и най-жестокият.
А животът какво е!?
Остров може би,
Заобиколен от море.
Да, но понякога вълните
Са разбиват с всички сили
В бреговете му!

1999 г.
––––––––––––––

Звучи ми песен,
Дали я чувам.
Прозорците затварям,
Очите също.
Те не са ми нужни.
Облаците гневно се надвесват,
Гръм раздира синевата.
Слънцето скрива се,
В уплаха се прибира.
Колко е далече вече то!
Само в спомените ми.
Дали ще се разкъсат
Облаците сиви?!
Със зловеща скорост
Се преливат, лазат бързо,
Без пощада. Дали, дали
Ще се смилят над нас?
Дали ще пуснат слънцето…
На свобода?
От тъмната килия ключът го няма.
Ключът е хвърлен във възглавници,
Пусти, черни, злобни и зловещи.
Не ще се намери никога вече.
Облаците са виновни!
Звъни звънец, отварям,
Вън светът е весел, но…
Виждам пак такива облаци.
Люлката на затъмнението!
Времето е лошо!

1999 г.
––––––––––––––

Дворец божествен,
С градини цветущи,
Бални рокли, музика от Моцард.
Цветя, шампанско.
Величие в очите, това е безразличие.
Седя и гледам, това ли е от значение сега!?
И аз съм като тях!
Красиви силуети,
Но гнили са душите.
Червеи ги глождят?
Адам и Ева,
И тях ги червей заблуди.
Да бях аз само душата си,
Да бягам от глупците,
Да им се присмивам.
Не, немога, и аз съм като тях!
Святи чувства,
Без нечовешка суета,
Нечовешка, не, създадена от тях!
Това е мечтата на моето аз.
Мечта, и това е суета.
И аз съм като тях!

1999 г.
––––––––––––––

В сърцето ми отваряш рана
И става по-дълбока тя,
И като стара дреха изподрана,
Душата ми кърви ужасно,
И вместо кръв изтича кал,
Вода и пясък, безжалостно
Мърсейки всичко хубаво
От теб за мен.
Не знаеш ти какво направи,
Незнаеш що е то смирение.
Бъди такъв, но малко
По-различен ти бъди.
За жалост неразбираш,
Че азът може да е като камък,
Но сърцето не!

1999 г.
––––––––––––––

Аз бях скала,
Пред бури не помръдвах,
Дори съдбата неможеше
Да надвие моята студенина.
Но случи се така,
Че всичко рухна изведнъж,
В теб се влюбих.
И това разклати моите основи силни.
Защо сега немога да прикрия,
Горчилката изгаряща понякога,
Туптящата затворническа стая,
Която може би е време,
Да строши желязното си бреме.
И може би дошъл е миг,
В който тез затворници послушни,
Ще сложат край на мъките горчиви.

1999 г.
––––––––––––––

КОПНЕЖ ЗА МЪКА

Далеч от всичко зло,
По-чисто от девица,
Кралица на сърцето.
А всъщност е лъжливо,
Примамливо, като игла,
Вретено пакостливо.
Убодух се, и кръв потече,
Но сладка е таз болка,
Тя разкрива неразкрити тайни,
Земи прекрасни, но също,
Безброй войни, битки безпощадни.
Крале умират, други тържествуват.
И в радост от същата девица,
Дори по-чиста те загиват.
А шутовете дръзки пеят, но уви,
Пак таз девица ги сломи.
Но не, не е тя толкоз лоша,
Нали девица е, но пакостлива.
Но на, не е тя толкова лъжлива,
А просто людете са тъй наивни.
Кая е таз девица черна,
Любов ли се нарича, вечна,
Погубваща, обричаща,
Но все пак тъй магнетична.
Любов, тя осмисля ни живота,
И ний живеем с охота.

1999 г.
––––––––––––––

Щастлив си ти,
И всички с теб са.
С искащи очи,
С чакащи ръце,
Пият и танцуват.
После ставаш тъжен,
И някои са с тебе,
С надежда пълни,
С егоизъм чакат.
Чувстваш, че умираш,
Нямаш нищо,
Виждаш пустош покрай теб!
И ето, чакаш тях!
Те бяха с тебе,
Бяха всичките до теб.
Те още чакат, да,
Но по-нататък.
Виж, нататък,
Там друг щастлив е,
При тебе никой не остана.
Надеждата почти угасна!
Но ти поглеждаш,
Виждаш сянка.
Кой е там?
Сянката се изяснява.
Знаеш ли какво видя?!
То е твоята надежда,
Вечният другар,
Силно рамо,
Приятелска ръка.
Едно разбери,
Истинска е само тази сянка!

На Цветелина Карачомакова
1999 г.
––––––––––––––

Последен глас,
Преди да дойде в теб съня.
Дали е този, който
Чакал си във твоя ден.
Един цял, дълъг ден,
Пълен с гласове.
Някои добри и не дотам любими,
Ще бъдат с теб.
Но дали са тези, които
Чакал си в седмицата дълга.
Любими гласове,
Чакаш да напълнят
Твоята даша до край.
Искаш да отпиеш,
За изпразниш тази пълнота.
Но има само безразлични,
Престорено добри,
Прилични на вода,
По-сладки и от вино,
Но се оказва пак горчилка.
Пълнят ти душата,
Ти неискаш да отпиеш,
И прелива тя!
Прилива, но къде!?
Като течаща лава,
Залива ти сърцето!
А къде е любимата вода,която трябва да те утоли.
Къде е този слядък,
Чист и искрен вкус,
Кайто чакаш от години?

2000 г.
––––––––––––––

Щом живота ти погуби всичко,
Аз оставам непогубена.
Щом смехът ти се погуби,
Аз ще бъда там,
За да го преродя.
И щом животът ти почти заглъхне,
Аз ще бъда там, за да го издигна
Като феникс от пръстта.

2000 г.
––––––––––––––

ЗЛАТНИЯТ ЗАТВОР НА НОЩТА
Дъщерята на нощта,
Самодива в бяло злато,
Любов, съблазън, грях,
И диаманти са очите й,
Ръцете нежни са окови,
И гласът е като влюбен наркотик,
Опиващ и погубващ
Както е страстта!

2000 г.
––––––––––––––

Едно приятелство красиво,
Пътят ни сегаа огрява.
Вървим напред и гоним пътя,
До края му огрят с единствена,
Почти угасваща искрица светлина.
Аз казвам ти сега
С искрен ум и разум,
С теб докрай!

2000 г.
––––––––––––––

Стоиш самотен и обичаш,
И знаеш, че и теб обичат.
Тогава питаш се,
Защо раздира те болка неразбрана.
А може би е ято вечната любов!
А само любовта е птичка!
Самотен самец в простора на живота,
Изгубен, неможе да открие,
Тези птици, с които се живее.
Щом туй ти разбереш,
Разбираш ти и друго,
Че плахата ръка,
Протегната към коминочистач
Не ще ти събере,
Разпръснатото ято!

2000 г.
––––––––––––––

МИГ ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Обятността на човешката душа,
Това понятие не съществува!
Безгранична като океан,
Безбройни острови се скитат в него.
Голям е островът на гордостта, огромен.
Трудно е от него да съзрем друг един,
Малък, но с много девствени, красиви езера.
Островът на искреността, блести
Със собствена, ярка светлина.
Дали ще могат да пробият лъчите му,
Измежду тези тъмни и огромни други късчета земя!?
Дали ще съумеем ний самите
Да насочим огледалото на нашата душа
Към неговата светлина,
И да успеем да я отразим
В очите и в своя ум?

2000 г.
––––––––––––––

Скрита в мрака наблюдавам,
Причината за тази тъмнина.
Ухилените лицемерно,
Зависливи образи се разминават.
С лъжливо благите усмивки заблуждават.
Но кой ли им повярва?
Нима не ми лъчи маската прозразна?!
Сега сама надзъртам аз зад нея.
И обзема ме страхът, че някой ден
Не ще остане чиста кожа,
От която ще мога да въдхна малко свежест,
Зад покривалото нечистоплътно.
Но някой точно тук ще каже:
“Нали затуй сме хора!”
Да, затуй, защото хитростта е дар от Бога,
Защото той също ни е дал и мисълта,
И усета за хората.
Но ний мярката забравихме!
И ето седя аз в мрака скрита,
И наблюдавам.
Не виждам нищо друго
Освен приятни, дружелюбно усмихнати,
Коварно мили хора!

2000 г.
––––––––––––––

Не говори, мълчи!
Замълчи поне за миг!
Не ще ти аз простя това!
Ти никога не каза нищо!
Думичка не промълви, защо!
Сега изтръгвам ти езика!
Мълчи, не заслежаваш гняв!
Сам ти се зарови тъй дълбоко!
Там долу, в тихата и безразлична гробница!
Не говори, мълчи!

2000 г.
––––––––––––––

ЩАСТИЕ

Красиво като цвете,
Свежо като утринта
И нетрайно, същ парфюм.
То идва, каца като малка птичка,
И защо причинява ни това!?
Нима го е заслужил някой?
Дали от скръб повикано,
Или от смях е призовано?
Дано и ти, и всички ние,
Усетим клюна му пощипващ,
С лека болка наш`то рамо.

2000 г.
––––––––––––––

Попаднал в лабиринт,
На чувства може би,
Незнаеш накъде отиваш.
Накъде те води любовта?
А разума къде е?
Над зелените алеи,
Напоени с перспективи,
Изкачат облаци и ето,
Слънцето си той отива.
Пусни ти гълъб бял,
Да намери може би
…вярната посока.
Тя сигурно е в процепа създаден
От онзи гръм
Дето небесата страшно той раздра.
А възможно е и пътят да е там,
Където кацат пеперудите,
Над красивите природни фигури.
Красиви, но като решетка,
Обграждат те и толкоз.
Е, хайде, съдбата ти такава е.
Търси, намирай, греши,
То е неизбежно,
Но ще намериш, знай,
Поне едно от белите перца.

2000 г.
––––––––––––––

Когато съм с теб,
Светът се обръща.
Когато целувам те,
Мисля за Рая.
Когато прегръщам те,
Спомням си детството.
А когато те няма,
Мен също ме няма!

2001 г.
––––––––––––––

ЗА  Н.
Седя сама и гледам в света.
Безразличен той бързо лети.
Само топлия дъжд,
Само тай мисли за мен,
Само той ме разбира.
И затуй така вали.
Ако виждаш дъжда,
Това са моите сълзи.
Ако виждаш мрачно небе,
То е моята душа.
Ако и град се развихри,
Това са моите спомени,
Които убиват ме с болката тежка.
Ако слънце покълне,
През гъстите облаци,
Значи си близо до мен.
А ако то огрее света,
Значи си тук и ме прегръщаш!

2001 г.
––––––––––––––

Безкраен ден умира,
Умира с него и нощта.
А ти мечтаеш и бленуваш
Да върнеш с него вечността.
Но както нощна пеперуда,
Опарила крила
Ти виждаш, че изгаряш,
Но в безнадеждна обич
И в съня!

2002 г.
––––––––––––––

Не мисли и не мечтай,
Не мечтай за нея!
И без мечти ще дойде тя!
И щом те стигне
От блян, в реалност ще блести.
Но някой ден, друг блян
Сърцето ще роди.
Ще те боли и ще желаеш
Да свърши тя
И да не идва веч!
Не мисли, не мечтай,
Не мечтай за нея!
Тя знае кага!

2002 г.
––––––––––––––

Тези очи-неразбиращи
Тази душа-опростяваща всичко
Защо така ме плениха?
Аз страдам и желая смърт.
На мен и чувствата затриващи.
Отронени сълзи са знак на мъка,
Но на онази скръб,
Най-болната.
От неосъзнатата неоценяващата брадва!
И мислиш, мислиш,
Мислиш ден и нощ
И все едно изплува,
Че ти обичаш, но
Не го разбират.
Че те обичат,
Но не на място.
И както майката
Изяжда рожбите си
Тъй и таз любов изяжда те
И ето те кълбо от мъка
И неразбиране.

2002 г.
––––––––––––––

В любов е винаги любов.
А в нужда, жертва ли е!?
Не. Има само онова,
Неизбежно “защото”.
А това убива и гневи.
Гневи с голяма сила.
Убива с тъмна кръв.
Силата, невиждана.
Кръвта е гъста и горчива.
И ти се иска “край” да кажеш!
Защото неискаш да умреш!
Но знаеш, че и “край” ще те убие!

2002 г.

––––––––––––––

Понякога, когато седя в самота,
И разбирам, как всичко отминава,
Незная защо, но го усещам,
Искам да протегна ръка
И да почувсвам цветовете
На диво цвете
С росни листа!
Искам да докосна устни,
Да затворя очи, и да разбера…
Че ти съществуваш.
Не ми казвай, че има време!
Познаваш ли вкуса на солените сълзи?
Преглъщал ли си някога такива сълзи?
Усещал ли си някога
Как се стичат по кожата ти?
Как оставят очнена следа, и тя гори!?
Знаеш ли как боли, там вътре,
По цялато тяло?
Незнаеш ли, че време няма?
А и за какво ми е то,
Когато вече ми е враг?
Не ме оставяй да си отида,
Не ме оставяй да тръгна по онзи път,
От който няма да се върна!

2003 г.

––––––––––––––

В очите ти поглеждам,
Но незная вътре ли съм или не!
А ти усещаш ли ме по-добре?
Целуваш…и потъвам,
Галиш…и трептя!
Нощем те сънувам и усещам
Кръвта ти като нежна река,
И гореща вълна ме облива!
В очите ти горя,
Разбрал ли си, че е така?

За Я.

2003 г.