Случвало ли ви се е да осъзнавате, че нещото, което толкова силно желаете ще ви навлече ужасно много неприятности?! Сигурна съм, че ДА! Но понякога желанията са по-силни от нас-клише, но факт!

И какво правим тогова? Има две крайности, между които стоят и много средни положения, но на мен те не са ми интересни.

Първото, практичното, разсъдливото, ПОДТИСКАЩОТО – забравяме за желанията си, сякаш сме ги сънували…Мъчим се да живеем сякаш никога не сме копнели, сякаш силата на разума е най-висшата! Не случайно казвам СЯКАШ. И някои хора успявят да го направят, устояват, не посягат. Но на каква цена? Дали се чувстват щастливи, че са успели да се въздържат?! Сигурно! Но така е само за пред съвестта им. Когато някой дъждовен почивен ден стоят сами и гледат навън, когато нямат какво да правят, не им се прави нищо друго, просто седят и си почиват…точно тогава оставайки сами със себе си те признават на сърцето си своята вина към него! Тогава те изпитват съжаление, към себе си, към душата си. Тъжно е, да, но по-тъжно е когато повторят всичко от начало и никога не успяват да платят дълга към своята същност, към своята емоционалност.

Второто, което може да се случи е просто да повярваме на себе си. Виждаме как нашите действия ще предизвикат последствия, които ще трябва да понесем. Виждаме, но въпреки всичко поемаме риска. А след това е толкова удовлетворяващо. Тогава човек осъзнава собствената си идентичност, своята неподражаема индивидуалност! Знае, че сърцето му работи, знае, че душата му не спи. И това няма цена, това е безценно чувство. Тогава сме щастливи.

Знам, че повечето хора ще кажат, че второто решение е по-скоро егоизъм и безрасъдство! Да, може би е така…а може би не е!  Да го сметнем за егоизъм би било по-лесно, не мислите ли?

По-лесно е да кажем- аз осъжвам това и никога не бих действал по този начин защото това е егоистично.

По-трудно е да кажем- възхищавам се на смелостта, бих искал да постъпя така, бих искал да имам кураж!

Крайни тези, да, обичам крайностите!

Вие в коя бихте попаднали?

Истинска и много вълнуваща история!

Халед Хосейни се оказа автор, който толкова силно ме потресе и трогна, че дълго няма да забравя и да мисля върху съдържанието на тази книга.

Разказът за една безпределна вярност, която е единствената причина човек да се превърне в сянка,  която обира несгодите и нещастието на своят „господар“!

Но все пак, въпреки истинските сълзи, все от мъка,  и множеството затаен дъх, които бяха предизвикани у мен аз не мисля, че такава вярност е оправдана! Винаги дозата егоизъм е важна, когато човек иска да съхрани себе си. Но разбира се времето и мястото на събитията в книгата не предполагат този здрав разум.

Темата за предателството и изкуплението е другия важен елемент. На в никакъв случай не е този американизиран глупав героизъм, напротив, много истинско и изстрадано изкупление, което те кара отново да заобичаш подлия и да простиш за всичко.

Много мислих и все още не съм сигурна дали книгата ще бъде възприета и от мъж по същия личен начин, дали и в една мъжка душа ще се събудят тези емоции, които бяха предизвикани у мен. Надявам се скора да разбера.

Мога да обобщя- Изключително вкопчваща и много тежка книга! Не оставяйте да ви се изплъзне!

ЧАКАНО ДОПЪЛНЕНИЕ С ЕДНО ЗНАЧИМО МЪЖКО МНЕНИЕ: „Толкова добре разказана История, за един живот, едно детство, едно приятелство, на което времето не влияе – история, която показва колко скъпо струват в последствие допуснатите житейски грешки. Това е една от малкото книги, които човек си заслужава да прочете, запази, запомни. Лично за мен първата беше „Мъртвата зона“ от Стивън Кинг, която макар да съм чел преди повече от 14 години все още помня много добре, също така „На изток от рая“ и „За хората и мишките“ на Джон Стайнбек – все знаменателни книги .“

Благодаря на Величко Петров за това, че се постара да ми помогне!

Ерик Клептън!
За мен той е един от музикалните ми идоли. И съм сигурна, че има много хора като мен по цял свят. Никога не съм се интересувала от личния живот и по-точно жълтините за тези хора. Затова й бях толкова шокирана и изненадана когато прочетох неговата автобиография.
Знаела съм разбира се, че живота на музикалните звезди е свързан с наркотици, секс и т.н.. НО, това, което прочетох просто ме порази.
Той е вървял почти целия си житейски и творчески път в затъмнението на дълбок алкохолизъм и наркомания, от които успява да се измъкне едва след смъртта на сина му. Той е страхотен пример за това, че децата са изключителна сила!
Никога не бях свързвала точно неговия образ с този начин на живот. А се оказа, че класиката „Секс, наркотици и рок енд рол“ е валидна на 100% за неговия живот.
Но пък много ми хареса това, че парчетата, които аз най-много харесвам, с малки изключения са писани в трезвия му период, който за щастие продължава и сега.
Оказва се, че той е бил изключително некачествен от чисто човешки аспект, и не говоря само за пороците, става въпрос и за отношенията му с хората, които всъщност май също са проекция от наркотиците и алкохола, смесени и с изключително объркания му семеен статус още от дете.

Има нещо, което наистина силно ме впечатли. Това е негивият неугасващ идеализъм относно музиката, която трябва да прави. Дори е граничел със снобарство, заради това, че не е искал и почти не е правил компромиси със собственото си виждане за музиката. Което много негови колеги не са правили и са се „продавали“ заради тираж.
Ще оставя на всеки, който реши да прочете тази автобиография да извади сам своите изводи.

Аз лично страшно му се възхищавам и го уважавам за това, че е успял да се измъкне, както не успяват много други!

Със сигурност препоръчвам книгата!

„Clapton is god“ – за мен това никога няма да се промени, въпреки, че вече не е на този толкова висок пиедестал, на който беше преди да прочета книгата.

Е, това е, затворих продължението на „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри на име „Сбогом, лято“ и наистина се почувствах сякаш се сбогувам с лятото. При все, че лятото в реалния живот за тази година свърши.

Въпреки, че се опитах да разбера какво е да си чел „Вино от глухарчета“ преди десетилетия и чак сега да прочетеш продължението и естествения му завършех, неможах. За мен тези две книги се сляха. Но, „Сбогом, лято“ е събирано цели 55 години и това му личи. Ако във „Вино от глухарчета“ има страшно много моменти на метафора и поуки, които те карат да изместиш поглед от повърхностно детското, то в „Сбогом, лято“ това се случва от първата до последната страница! Дори тъжните моменти са повече, защото нещата, които ти казва Бредбъри са повече.

Това е една история в един цял живот, която днешните читатели имаме превилегията/а дали/ да погълнем наведнъж.

Всяка жена има една приятелка, която може да нарече НАЙ-ДОБРАТА МИ ПРИЯТЕЛКА.
Вчера следобед с моята най-добра приятелка отидохме да се видим в едно квартално кафене. Щяхме да се разделяме след доволната доза кофеин, но се оказа, че тя има нужда от пооправяне на маникюра. Отидохме до вкъщи, аз си награбих менажерията и си намерихме една китна импровизирана седянка с масичка между блоковете. Очевидно дело на кварталните картоиграчи. Та точно там, между блоковете, украсено с малко тревица, тук-там дръвчета и минаващия влак си направихме най-прохладния и приятен козметичен салон. Направих нейния, а после и моя маникюр, сложих и на двете ни еднакъв лак и декорация и всичко си дойде на мястото . Даже успяхме да привлечем вниманието на една възрастна госпожа, която дори се поинтересува дали точно тази правоъгълна форма на маникюра е модерна.
Хубаво е човек понякога да прави такива неща, особено в такива изненадващи топли и прекрасни следобеди посред месец ноември.

Това е проблем, който не засяга само нас майките. Всички би трябвало да са съпричастни!
ПРОЧЕТЕТЕ И РЕШЕТЕ САМИ ЗА СЕБЕ СИ!

Пирамидата на Маслоу за човешките потребности

Тази сутрин гледах „Здравей, България“ и Коритаров говореше с актьора Юри Ангелов. От темата за новия филм, в който участва преминаха на това, дали има ренесанс на културата в обществото.

Замислих се, че доста често ми е ставало тъжно и съм се разочаровала точно заради това, че около 99%, а понякога и 100% от хората около мен не се интересуват по никакъв начин от култура. Култура в най-широк смисъл.

Но, по-интересно ми е дали наистина все повече хора се обръщат към себе си и търсят по-дълбоките извори на човечността. Дали започват да се изморяват и отекчават от злободневието, битовизмите и всичко, което само ни натоварва и нищо не ни дава като хора. Някой може би ще каже, че в днешно време никой няма време и пари за култура…защото сме бедни, изтерзани и т.н.!!! Не, не е така, немога да се съглася, за мен това е мързел на душата.

Заобиколени от всички ежедневни мръсотии и обикновени боклуци, нямаме ли нужда от нещо, което да ни накара да се почувстваме хора, не просто най-висшето животно!?

Дали все повече хора изпитват нуждата да отидат на театър, да гледат дълбок филм, да четат, да се разхождат в планината?

Колко е хубаво да можеш да отделиш поне 15 минути, в които да обсъдиш хубава книга!
Колко е хубаво и удовлетворяващо когато излезеш с приятели и обсъдите гаджетата, работата и т.н. да отворите точно тези теми, които ви сближават, и които ви карат да се чувствате сродни души. Защото истинските приятели са това, сродни души.

Напоследък това много ми липсва. Започвам да губя точно това усещане в приятелите си, нишката на сродната душа. Тази нишка, която ни свързва на това ниво, на което сме съпричастни в интересите си. Искам много скоро да предстана да усещам това, искам тази мъгла да се окаже само моя, само временна и да преоткрия моите хора. ИСКАМ!

Рей Бредбъри – „Вино от глухарчета“

„…Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.
- Ето там, и оттатък – виждате ли – показа баща им. – Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.
Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай…Май все пак…Дъглас замря и се ослуша.
- Да, да, ще има нещо да се случи – каза си той, – зная!…“

Да, това е книга, която всеки, който копнее по най-безумните си мечти и измислици трябва да прочете! Скоро излезе и продължението- „Сбогом лято“, обаче смятам да поизчакам няколко дни преди да я започна. Нека виното от глухарчета да поозрее в мен и тогава ще се сбогувам !

Когато попаднах в блога на Алия, първото, което ме привлече беше тази книга. Реших да се запозная с авторката и не съжалявам.
Нарекла съм книгата „хитра“, защото за мен е така, но в най-добрия и нелош смисъл. А НЕлюбовна, защото всеки, който я видя ме попита дали не е любовен роман !Тя НЕ Е любовен роман! Смях се много, но и много сълзи се помъчи да изтръгне от очите ми. А и не само тези крайни чувства на радост и тъга. Алиенде ме накара да се замисля за неща, за които не съм мислила отдавна, или не толкова задълбочено. За човечността, за детинското, въпреки трудностите на оцеляването. За всеотдайността, за приятелите, които си помагат без да искат нещо в замяна. За нуждата на хората да бъдат добри. За любовта, истинска, измамна, безмислена/а дали/, детска, далечна, намерена отдавна и толкова красива. За човешките пороци.
Не си спомням досега да съм имала такова чувство докато чета- на моменти ми се струваше, че става въпрос за време преди поне 100 години, в друг миг сякаш пише за миналото десетилетие. Което е прекрасно! Това няма да е последната Алиенде, която ще взема в ръце. Със сигурност!

Единствената /която аз съм виждала/ бебешка люлка в Пловдив!!!

Чак не повярвах когато я видях! Винаги когато излизах някъде се оглеждах за такава, но така и не видях. Може да има и някъде другаде из града….но се съмнявам. Което е мнооого жалко. Ама то оставете това, че няма такива бебешки люлки за най-малките палавници, те самите ни площадки са под всякаква критика! А тази, на която е въпросната люлка май е направена от детския магазин в близост /предполагам/.

НО, важното е, че я открихме и сега ще ходим всеки ден да се люшкаме, защото за щастие се оказа, че е в близост до дома

]]> http://sisterofwind.wordpress.com/2008/10/20/%d0%bd%d0%b5%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d0%b1%d1%8a%d0%b4%d0%b5/feed/ 4 sisterofwind pa2000091