Случвало ли ви се е да осъзнавате, че нещото, което толкова силно желаете ще ви навлече ужасно много неприятности?! Сигурна съм, че ДА! Но понякога желанията са по-силни от нас-клише, но факт!
И какво правим тогова? Има две крайности, между които стоят и много средни положения, но на мен те не са ми интересни.
Първото, практичното, разсъдливото, ПОДТИСКАЩОТО – забравяме за желанията си, сякаш сме ги сънували…Мъчим се да живеем сякаш никога не сме копнели, сякаш силата на разума е най-висшата! Не случайно казвам СЯКАШ. И някои хора успявят да го направят, устояват, не посягат. Но на каква цена? Дали се чувстват щастливи, че са успели да се въздържат?! Сигурно! Но така е само за пред съвестта им. Когато някой дъждовен почивен ден стоят сами и гледат навън, когато нямат какво да правят, не им се прави нищо друго, просто седят и си почиват…точно тогава оставайки сами със себе си те признават на сърцето си своята вина към него! Тогава те изпитват съжаление, към себе си, към душата си. Тъжно е, да, но по-тъжно е когато повторят всичко от начало и никога не успяват да платят дълга към своята същност, към своята емоционалност.
Второто, което може да се случи е просто да повярваме на себе си. Виждаме как нашите действия ще предизвикат последствия, които ще трябва да понесем. Виждаме, но въпреки всичко поемаме риска. А след това е толкова удовлетворяващо. Тогава човек осъзнава собствената си идентичност, своята неподражаема индивидуалност! Знае, че сърцето му работи, знае, че душата му не спи. И това няма цена, това е безценно чувство. Тогава сме щастливи.
Знам, че повечето хора ще кажат, че второто решение е по-скоро егоизъм и безрасъдство! Да, може би е така…а може би не е! Да го сметнем за егоизъм би било по-лесно, не мислите ли?
По-лесно е да кажем- аз осъжвам това и никога не бих действал по този начин защото това е егоистично.
По-трудно е да кажем- възхищавам се на смелостта, бих искал да постъпя така, бих искал да имам кураж!
Крайни тези, да, обичам крайностите!
Вие в коя бихте попаднали?
