Е, това е, затворих продължението на „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри на име „Сбогом, лято“ и наистина се почувствах сякаш се сбогувам с лятото. При все, че лятото в реалния живот за тази година свърши.
Въпреки, че се опитах да разбера какво е да си чел „Вино от глухарчета“ преди десетилетия и чак сега да прочетеш продължението и естествения му завършех, неможах. За мен тези две книги се сляха. Но, „Сбогом, лято“ е събирано цели 55 години и това му личи. Ако във „Вино от глухарчета“ има страшно много моменти на метафора и поуки, които те карат да изместиш поглед от повърхностно детското, то в „Сбогом, лято“ това се случва от първата до последната страница! Дори тъжните моменти са повече, защото нещата, които ти казва Бредбъри са повече.
Това е една история в един цял живот, която днешните читатели имаме превилегията/а дали/ да погълнем наведнъж.
